Излезе преводната двуезична книга „Гравитацията на поезията“

Излезе преводната двуезична книга „Гравитацията на поезията“ – избрани стихотворения на босненски и български език от младия босненски поет Ибрахим Османбашич, Сараево, Босна и Херцеговина.За това информира ловешката поетеса Латинка-Златна, чието дело са подбора, превода и рецензията. В момента ловешката поетеса Латинка-Златна прави двуезична книга на македонски и български език от поета проф. д-р Христо Петрески – литературовед и изкуствовед, директор на Института за изпълнителски изкуства на Университета ЕСРА – Скопие, Р. Македония.

ГРАВИТАЦИЯТА НА ПОЕЗИЯТА

Избрах за заглавие на книгата „Гравитацията на поезията”, поради самото привличане на поезията на младия босненец Ибрахим Османбашич. Той е автор на книгите „Портата на сенките” (2008 г.) и „Идеята – без фиксирано място на пребиваване (2008 г.). За него „думите са просто цепеници”, „…тръгват, спират, връщат се – … за да не се прикове малодушието в челюстите ни”, изразните средства в произведенията му са „пламтяща огън метафора, която блести в ядрото на зрението, сформирана от поетика”, те са „магията на небесното раждане” и „нито добавят, нито изгубват от своя възхитителен блясък във вечността”.
Преминал през житейски изпитания, лирическият герой на Ибрахим знае, че „надгробните паметници са гравирали дълбока следа в душите ни…” и че „историята се вижда под пръстта”, че „ако крилата не разсеят тъмнината, няма да разсъмне”, че „чрез перото на поета огън дракон горят лъжи, оборват несправедливостта за науката, за ЧОВЕКА”, че там, където разумът не действа, изкуството продължава” и че „…капката не е краят, а е процес; след свършека е новото начало на старото.”
Поетът Ибрахим Османбашич се е научил да
„разграничава живота песен и коя песен е жива…” Той вярва, че „търсената мечта има път”, „има мост, който очаква пътниците на живота… Натоварването между бреговете го разделя. Това, което го обединява, са приютяващите мечти в космическа хармония, в пеене…”.
Поезията на Ибрахим представлява дълбочина.
В нея има образи, тропи, метафори, символи, мъдрост и философия. Тя е докосваща и запомняща, жива и светла поезия. Поетът има позиция и виждане, които ни казва и внушава не в емоция, а в интелект.
„За мостове съм роден…”, казва Ибрахим. Той е отворен към света и към хората, към които отправя следните думи:

Обгърнат с лист от мечти –
ти пътнико, който буден сънуваш,
чрез моста прозрачен
денонощно търси пътя!

Латинка–Златна, Ловеч, България

ДУМИ ВЪВ ВРЕМЕТО

Над празна страница бдя в тъмната нощ.
Зад мен пътищата са потънали кораби и битки.
Вóйните на светлината подават факла за лагерни огньове.
Отидох до мястото на тръгване.
Бунтовете в душата не дават покой на пътниците
през времето, пространството и събитието.
Те са участници в историята
и свидетели на ужасен студ.
Чрез свидетелството нямо не се изповядва,
но мълчанието говори за бита
и за приключенията на малък печат,
които сами по себе си са ужасно драматични
и смисълът им неуловимо минава през активните кратери,
които изригват
гореща лава, до която не можеш да стигнеш,
но в която всичко се стопява,
и няма практична цел,
готова за повторно раждане
за един нов живот,
за един нов свят.

Отново тази нощ бдя над празната страница,
като стражар над непечатаните думи в даден момент,
чието тегло е универсално чувство за вечност,
изцяло посветено на безсмисленото начинание
в излишни строителни работи по света
върху крехката основа на мъгливото виждане,
която да дойде от нищото и за нищото;
но въпреки, че не може да се схване, то се дължи на нещо
и идва отнякъде, удавено в една реалност,
която човек поради слабостта си споделя.

Като забвение ще бъдат стиховете меки,
връщайки ароматни спомени
на нещо,
което не знам дали зная,
признавам за първи път видях
и как този живот е кратка сянка,
вечно съществуване,
което се изплъзва съзнателно, защото се топи без логика,
но човек остава незавършен
и като нещо, което има сега, но за което не може да се досети,
а това, което се вижда, не може да си обясни,
и се скита като сянка, преминаваща през пределите на вечността.

Отново бдя над празната хартия,
където всичко е казано много отдавна
за безсмислените думи в океана от времето,
някои от които са,
че краят е началото.

Автор: Ибрахим Османбашич, Сараево, Босна и Херцеговина

НАШИТЕ ДНИ НА ПОЕЗИЯТА

Има много неща да се кажат
за тези дни и години, в които
живеем, които напълно безшумно се плъзгат
и мълчат, мислейки, че говорим.
(А какво е поезията?)

Ние вярваме, че е излишно балсамиране
на това тук, което ни тъпо стяга,
а нещата се търкулват през времето,
за да поемат ново определение.
(А какво е поезията?)

Надгробните паметници са гравирали
дълбока следа в душите ни
и думите са излишни
след въздишките.
(А какво е поезията?)

Има много неща да се напишат
в тези мъчителни и тежки дни,
но написаното няма да бъде убедително,
така че най-важното изтича
през пропасти разстояния и пропасти между думи,
и шлифованият смисъл повече ще се обърква,
но това как да го обясня
и как ще бъде разбрано посланието ми?
(Поетиката дали с нас угасва?!!)

И кой все още има волята за разбирателство?
Какво още търси и иска да научи?
Преливаме от безумия
твърде много от всяко нещо, дори много повече от това!
Къде са мерките? (Ще умре ли в нас поетиката?)
Къде са забележителностите?
(Ние ли се скитаме, или поезията,
или тя е с нас, или ние в нея?)
Дали връщането трябва да върви напред?
Къде това води напред,
когато то се връща в бъдещето?

(Кога се събуждат
вдъхновените песни?!)
Има много неща около нас – тук и сега,
и може би прекалено, които сами да разтворим,
пък дори и в името на поезията.

Автор: Ибрахим Османбашич, Сараево, Босна и Херцеговина