Кратка визитка
Аз съм Христина Богданова и съм една от двадесет и деветимата живи родственици на Васил Левски по линия на сестра му Яна и нейния съпруг Андрей Начов – освен зет, Андрей е верен съратник на Левски. Те двамата създават свое семейство и имат девет деца, три от които са дъщерите им Гина, София и най-малката, Елена, и имат поколение до наши дни. Аз лично съм от рода на най-малката, Елена. Сестрата на Апостола Яна всъщност е моя прапрабаба. Това е родствената връзка, която ме свързва с Апостола на нашата свобода.
Г-жо Богданова, фактът, че сте роднина на Васил Левски, рефлектира ли по някакъв начин върху мнението на хората за Вас? Считате ли за привилегия роднинската си връзка с Апостола на свободата и какви задължения носи това?
Преди всичко искам да споделя това, че за мен да съм роднина на Апостола, тоест аз нямам никаква заслуга за това. Просто съдбата по някакъв начин е била щедра към мен, като е наредила така гените, че аз се раждам в точно това семейство, с тези корени. Дали хората променят мнението си за мен, след като научат за родството ми с Левски – по-скоро не мисля. Всъщност аз от много години полагам съвсем осъзнати усилия да живея и да поддържам отношения с другите хора в посока добронамереност, да проявявам разбиране и толерантност към хората, когато имам разминаване, да търся разбиране, да търся логичност, така че да стигна до някакво решение… В този смисъл вярвам и смятам, че хората, с които поддържам отношения – колеги, хора, с които работя по други поводи- приятелският ми кръг като цяло, ме харесват и тогава, когато научат, че имам и родствена връзка, това не мисля, че по някакъв начин променя отношението им. Впечатляват се със сигурност, че познават жив родственик, но толкова.
Аз се опитвам да уча моите деца да се стремят да бъдат достойни и добри хора – това да бъде водещото. А пък всичко, което постигаме в живота си, отношенията, роднинските връзки – са допълнителни неща. При всички положения обаче родствената връзка с Апостола на свободата е привилегия категорично. И също голяма отговорност. Аз наистина във всяко едно публично свое появяване внимавам какво и как говоря, защото си давам сметка, че когато говоря от позицията си на родственик на Апостола, е много възможно хората да ме слушат по друг начин – и наистина за мен става още по-важно нещата, които говоря, или нещата, които правя, да имат смисъл, да имат съдържание, да има полза от тях, да допринасят за нещо.
Започнах с уговорката, че аз нямам заслуга за това, че съм роднина на Левски и че съм благодарна на съдбата за щедростта и към мен. Точно поради тази причина вярвам, че след като аз съм получила толкова много – това ме задължава, но не в онзи ограничаващ смисъл, а просто считам, че това е равновесието в живота – аз на свой ред да мога да дам. И за това вече, то минаха доста години, може би вече петнайсетина години, се занимавам много активно с това да се срещам с хора от всякакви възрасти – от най-малките дечица, на по 4- 5 години, та до хора на преклонна възраст, в края на своя живот. В градове, в селца- по-големи, по-малки – навсякъде из България, където ме поканят, където имат нужда да споделя това, което знам. Защото вярвам, че всеки път, когато говорим за Апостола, ние всъщност, пазейки спомена за него, обръщайки се към думите и делата му, ние всъщност го пазим и него жив. Правим така, че да може това, за което той живя и даде живота си, в крайна сметка да го продължаваме, да го следваме.
И това е, което вярвам, че освен как живея живота си в лично качество – стремежът ми да бъда смислен съдържател, добронамерена в нещата, които аз правя в личния си живот. Вярвам, че е много важно да предавам нататък спомена, знанието, усещането за Левски.
Какво в семейството се знае за Левски, а на другите не е известно, въпреки многото книги за най-великия българин?
Да, така е, написани са много книги за него, има много изследователи за живото и делото на Левски. Добрата новина е, че продължават да излизат и нови исторически данни, които допълват и разширяват знанието, което имаме до момента за неговия път. Повечето от тези неща обаче се фокусират- което е съвсем логично- върху неговата революционна дейност, върху неговото мислене като революционер, като визионер, който е имал много ясна идея за това, как може да бъде организирано революционното движение, така че да доведе до успех. Всичките действия и усилия, които е положил в това, да направи възможно тази идея да се случи в действителност. В семейството, разбираемо, се пазят истории, които дават един малко по-различен ракурс, през който да погледнем към Левски. По-скоро ни позволява да се докоснем до човека Васил, да минем през историите, които са запазени, каква е била атмосферата в семейството на Гина и Иван Кунчеви, какви са били отношенията между тях двамата като родители с техните пет деца- Яна, Васил, Христо, Петър, на какво са учили децата си, какви ценности самите те са изповядвали, какви деца са били и Васил ,и неговите братя и сестри, кои са онези фактори, които са допринесли за това, Васил да се превърне в този колосален национален герой – Левски. Защото до много голяма степен това, което ставаме като възрастни всъщност тръгва от това, което се случва в семейството ни.
Когато говорим за израстването на Левски като национален герой, защо е станал такъв, какъвто е станал, е много важно да тръгнем от самото начало – от духа и атмосферата в Карлово, когато той се ражда, за качествата, ценностите, разбиранията и поведението на неговите родители – дядо Иван и баба Гина, които са били едни изключителни българи, изключителни хора. Какво е владяло ума и сърцето на детето Васил? Какво се случва, когато баща му се разболява? Семейството започва да обеднява и без време дядо Иван напуска този свят. Това е един от много сериозните фактори, които повлияват върху формирането на Левски. Оттук тръгва неговият път с вуйчо му Василий – като негов помощник. Като освен всичките неща, най-най същественото може би е обстоятелството, че обикаляйки по села и паланки, градчета, да събират помощи за църквата в началото на послушничеството му, Левски се сблъсква с истинското, дълбокото страдание на българите от онова време. В тяхната бедност вижда несправедливостите, неправдата, на които са подложени във всекидневието си, мъката и болката им. И това постепенно дооформя неговата решимост -която всъщност започва да се формира още като дете – да се бори за свободата на българите и България.
Много са историите, нямам възможност всичките да разкажа, но ще ви обърна внимание на една от тях, в която той, между 8-10 – годишно дете, когато вече неговият баща е болен, като най-голямото дете в семейството започва да помага на майка си в по-тежката работа, която изисква мъжка, по-голяма сила. Един ден той отива с нея да свършат някаква работа и на връщане са нападнати от заптиета – не заради нещо друго, а защото са имали властта да тормозят българите по всякакъв начин. Нападайки ги – с обиди, ругатни, удрят ги- ги оставят в едно безпомощно състояние край пътя. Двамата, майка и син, се прибират в дома си – раните са изгубени, но това, с което и двамата не могат да се примирят, е усещането за несправедливост и безпомощност. Няколко дни след тази случка Васил се изправя пред майка си със сълзи в очите и и казва: “Един ден, мале, аз ще отмъстя за това!”. И действително това е един много повратен момент, в който – той действително от този момент никога не оставя човек в беда, винаги се намесва да помогне, дори това да е криело рискове за него. Още тогава, още като дете, в него се оформя идеята, че това, на което са подложени българите, е дълбоко несправедливо и нередно.
Много пъти са ме питали как е възможно този човек да е бил толкова скромен и толкова да не е имал и най-слабия помисъл да вземе нещо или да се възползва от нещо, което не е негово. Ами той е научен така, неговият баща дядо Иван например освен че е бил един изключително добър, добронамерен човек, е бил много честен и много справедлив до такава степен, че неговите съграждани и съседи най редовно са го търсили за съвет, когато са имали някакви спорове помежду си и не са знаели как да се оправят един с друг. Отивали са при него и са го питали как той би решил техния спор и следвали препоръките и указанията му, защото вярвали именно в неговата честност и справедливост.
Същият дядо Иван, когато неговите тъст и тъща умират – родителите на баба Гина, тяхното имущество е трябвало да бъде раздадено между децата им, между семействата на децата им. Дядо Иван отива в определения ден, вижда приготвеното за неговото семейство имущество и започва да го раздава на останалите роднини. Тогава един от братята на баба Гина го пита: „Иване, какво правиш“, а той отговаря, че те са в много добро материално състояние – тогава наистина той е един успешен занаятчия в много добро материално състояние и няма нужда от тези неща.“ Нека да отидат при вас, ние нямаме нужда от тях“, казва той. „Добре, Иване, не мога да те разбера, твоите деца ще останат без спомен от баба си и дядо си, нека да имат нещо поне, което да им напомня за тях, а той му казва –„ Да, прав си, зетко, ще взема три медни съда“ – защото по това време са били родени неговите три деца. На това той учи неговите деца – никога да не взимат нещо, което не е тяхно, никога да не се възползват от нещо, което те не са изработили и не са вложили усилия в това.
Баба Гина е била същата и има много доказателства, че тя, за да може да се изхранват, е тъкала, продавала е на пазара изработени от нея платове, и когато не е успявала да продаде от платовете си, тя е гладувала по 3-4 дни, но не си е позволила да вземе или изпроси нещо, което самата тя не е успяла.
Такива са били тези хора, много са родовите истории, които дават точно ето такива щрихи, които ни помагат да се докоснем до човек като Васил – онзи пъстър, земен, вдъхновяващ човек. Едно буйно хлапе, което е любознателно в същото време ,нетърпящ неправди, безумни разпоредби, любознателен. Това са само някои от неговите качества.
Ако можехте да се върнете назад във времето, докато Васил Левски е бил жив, какво бихте искали да му кажете?
Не мисля,че имам думи, с които да изразя възхищението си, почитта си към избора, който Левски прави. Той даде живота си, за да може днес ние да сме свободни. Може би силно с думата „благодаря“ – ще ми се да вярвам,че ако живеех тогава, по онова време, щях да бъда непоколебима и решителна, да следвам този човек, да съдействам на неговото велико действие. Защото вярвам,че свободата е безценна, безценно право за всеки един от нас. Така че изпитвам благодарност и вдъхновение, и ако живеех тогава – да, по-скоро щях да бъда непоколебима в това да го следвам и да дам всичко, което аз мога, за спечелването на тази свобода.
Според Вас дали той се гордее с това, което България е сега? И доколко актуални са неговите ценности в това неспокойно наше време?
Познавайки нещата, в които Левски е вярвал,четейки неговите писма, се опасявам, че аз лично виждам много неща, които според мен са много нередни, несправедливи в нашата действителност, а познавайки Апостола, знам,,че за него това би било неприемливо, непростимо. Длъжници сме на него и на хилядите негови съратници и на българите, които са избрали това, да рискуват живота си за свободата на България. Свободата не е само форма на политическа организация, свободата се състои от много свои моменти и тръгва от това да съм любознателен, да търся знание и да разширявам знанието си, защото това е един от начините да не мога да бъда лесно управляван по един несправедлив начин. Свободата е още да мога да правя избори и да мога да нося отговорността за тези избори. Да бъда толерантна към различието, да не се страхувам от различието, да ценя различните качества на другите. Защото, обединявайки именно различията си, имаме потенциал да водим един по-стойностен живот. Свободата всъщност е да не се страхуваме, да не позволяваме страхът да ни задушава, нещо, което в момента много се наблюдава. Разбира се, има много достойни българи и днес, има много хора, които въпреки трудностите наистина се стремят да бъдат достойни и смислени и да правят нещата така, както следва да бъдат направени, да оставят следа, да развиват себе си и хората около тях. С тези хора, той би се гордял и те не са малко, но за съжаление като че ли в момента има един превес на другите. Което не е повод за гордост не само за Левски, то не е повод за гордост и на света. Ние като българи имаме нужда от повече, ние като нация имаме потенциала за по-достоен и стойностен живот. Самият Левски е вярвал в силата и възможностите на българите и това е една вяра, която ми се струва,че никога не го е напускала. Дори и да е имал моменти, в които да е имал своите колебания или леки разочарования, той наистина е вярвал, че имаме силата за това. Даже така ги е защитавал, когато е споделял със своите приятели плана си как 100000 българи трябва да бъдат обединени и подготвени за революция точно в определени дни и часове да нападнат поробителите. Неговите приятели са оспорвали, а той е отговарял, че всеки един от нашите струва колкото петима от техните. Той наистина е вярвал в българите и може би това е важно днес да си напомним и самите ние да повярваме в усилията си, да повярваме, че нашето добро днес зависи от нас самите. Имаме качествата, просто трябва да повярваме и да ги вложим в тази посока, да вложим тази енергия и тази сила в тези качества така, че да го постигнем.
Неговите ценности са вечни така или иначе, той тръгва с вяра, вяра в Бог, вяра в човека, вяра в живота. Той следва принципа за честността, за добронамереността, за уважението към другия, за смелостта, куража. Това са все ценности, които отличават човешкия род и са всъщност ресурса на нас, хората. Наистина да превърнем живота си и страната, в която живеем, в едно много по-добро място, за нас, нашите деца и за идните поколения. Да създаваме, да творим това да се случва. Аз вярвам дълбоко, че е много важно да поглеждаме назад във времето. Имаме много слаби истории, но в тези истории има много мъдрост, има и много поуки – грешките, които са допускани от нашите предци. Именно затова е толкова важно да можем, да имаме рефлекс да се връщаме назад, да черпим мъдростта и опита, защото всичко това може да ни помогне днес, всичко това гарантира бъдещето ни.
Прави сте, живеем в неспокойно време – и Апостола не е живял в спокойно време. Затова да, категорично всички онези ценности, в които той е вярвал, които е изповядвал и следвал, са напълно актуални и днес.
Въпросите към потомката на Левски зададоха Габриела Николаева и Радина Василева от 9.а клас на СУ „Св.Климент Охридски“ в Ловеч