На 1-ви март, се навършват 222 г. от опожаряването на Тетевен от кърджалиите. Това е най-черната дата в историята на града – близо 5 000 души са избити и изклани, а след погрома оцеляват няколко стари къщи и манастира „Свети Илия“.
В знак на признателност бяха поднесени цветя пред паметния знак „1801г.“ от името на Община Тетевен и Исторически музей – Тетевен. На преклонението присъстваха зам.-кметът на Община Тетевен – Борис Врабевски, Цонка Петкова – директор на Исторически музей – Тетевен, служители на общинска администрация.
1 март 1801 г. – ОПОЖАРЯВАНЕТО НА ТЕТЕВЕН ОТ КЪРДЖАЛИИТЕ
ХVІІ и ХVІІІ в. са период на разцвет на Тетевен – в икономическо и културно отношение. Хората от съседните селища започват да го наричат „Алтън Тетевен, алтън кьой” (Златен Тетевен, златно селище).
Този „златен” Тетевен привлича погледа на кърджалиите и на 1 март 1801 г. градът е опожарен почти до основи. Близо 5 000 души са избити и изклани, останалите забягват в различни краища на България и извън нея.
Привлечени от богатствата на Тетевен, кърджалиите правят няколко опита да влязат в града откъм с. Гложене. Преди това изпращат известие за откуп до местните първенците, което те отхвърлят. В замяна на това тетевенци правят укрепления и поставят стражи на местата, откъдето предполагат, че могат да влязат разбойниците. Озлобени от отказа, кърджалиите се връщат в Гложене, и през Градежница и Бабинци атакуват Тетевен.
Според спомените на дядо Ничо Удренов Табака, свидетел на събитията, и според народните песни от този период, жестокостта на кърджалиите била предизвикана и от факта, че смели тетевенци (Дели Пало, Дишо Гложков, Димо Гагов и др.) организират чети и успяват до освободят пленените при първите набези моми и невести.
1 март 1801 г. – най-черният ден в историята на Тетевен. За него четем в летописите на поп Грозю и поп Велчо. Нахлуването на кърджалийската орда става с обичайната за случая тържественост: биене на барабани и свирене на музика. Обзетото от ужас население прибира по-ценните си вещи и покъщнина и хуква към околните и непристъпни върхове, за да търси спасение, а по-смелите грабват оръжие, за да продължат борбата. Част от жителите, милеещи за домовете си, остава в града, надявайки се на милостта на нападателите, но веднага след влизането си в града, кърджалиите започват своята вакханалия. Докато една част от тях грабят, друга тръгва да преследва избягалите. Според преданията част от местното население бяга през Козница до Платуница, друга към Джедвар, а трета търси защита на непристъпния Трескавец. Кърджалиите обсаждат върха и чакат да настъпи глад и обсадените да се предадат. Една хитрост ги спасява: събират по малко от хранителните припаси на всяко семейство и нахранват до насита едно теле, след това го хвърлят от скалата. Храната, която се показва от търбуха на животното, заблуждава кърджалиите, („че ако те хранят и добитъка си с жито и царевица, сигурно имат храна в изобилие за себе си”) и те напускат обсадата.
Три седмици кърджалиите колят и грабят в Тетевен. И след всичко това пристъпват към унищожението на Тетевен с огън. Градът е запален от няколко места и вероятно е изгорял бързо, като се има предвид, че къщите му са били предимно дървени и застроени близо една до друга. Изгаря и църковният храм. Като по чудо оцеляват манастирът „Св. Илия”, Йорговата къща и няколко къщи в махала „Манастирски дол“, които, според преданията, са спасени от българин-кърджалия от тази махала (Караджи Асан – Сокол, възпят в едноименната поемата и на чието име е наречена местността Соколов зъб).
Разорен и опустошен, Тетевен дълго време се съвзема. Още повече, че голяма част от останалите живи тетевенци напускат града. Някои заминават и се установяват в „мирната земя Влашка”, предимно в градовете Слатина, Крайова, Питещи, Александрия и Турну Мъгурели. Според Мильо П. Табаков в Крайова и Слатина е имало улици, наречени „Тетевянолуй” (Тетевенска). Друга част от жителите та Тетевен се преселват в Южна Русия – с. Терновка, Херсонска губерния. Много тетевенци остават и в селата по пътя за Румъния – Кула, Зайчар и Велики извор.
Възстановяването на града, особено през първите две – три десетилетия, върви сравнително бавно. Едва в едно писание от 1835 г. четем: „Тетевен, велико село без турци, посред тече Вита река…”, т.е. Тетевен вече заема подобаващото му се място. През 1846 г. завършва и строителството на църквата „Св. Всях Светих”, на мястото на опожарения стар храм. Изграждането се извършва с доброволен труд и дарени средства от тетевенци, в т.ч. и от тези, които живеят извън града. Веднага след построяването на църковния храм започва и строежът на мъжкото класно училище в двора на църквата.
Постепенно се възраждат занаятите, откриват се първите частни училища, оживява се търговията и Тетевен тръгва напред.