Йосиф Сърчаджиев: Никога няма да изчезне докрай „времето разделно”
Актьорът Йосиф Сърчаджиев – вечният демократ и вечният бунтар, влезе в ловешкия Драматичен театър. Изпълнителят на незабрамия образ на Караибрахим от филма „Време разделно” режисира новата постановка на ловешкия театър „Опечалена фамилия” на Бранислав Нушич и прекарва свободното си време в ловешкото село Кирчево. Своите вижданиа за живота, политиката, театъра и живота той сподели пред екип на „Зетра”
– Г-н Сърчаджиев, защо избрахте ловешкия Драматичен театър, за да поставите тук пиесата „Опечалена фамилия?
– На първо място аз живея наблизо – в село Кирчево. Много пъти съм идвал в Ловеч. Оставал съм усещането за добър вкус. Уви, виждам, че хората изчезват от града, но както и да е, това е друга тема. Замислих се дали мога да напря в този театър пиеса. Миналата година нямах възможност за това, защото правих постановки в София и Бургас. Беше ми време за работа, въртеше ми се в душата желание за работа, иначе другото е скука. Тотална скука е животът ни, ако нямаш радост от работата си. Попитах Цвятко Стоилов, директора на театъра, иска ли да работя тук, той каза „Да”. Предложих му една българска пиеса, оказа се я правят в 2-3 театъра в страната и няма смисъл да се поставя сега. И тогава се сетих за пиесата на Бранислав Нушич „Опечалената фамилия”. След като получих удара, в Малък градски театър зад канала в София ми предложиха да играя в нея /не точно играя, а да присъствам на сцената просто така, може би за да не избяга от мен чувството ми за театър/. Ролята ми беше малка, на една бабичка. Всъщност аз вече не мога да бъда актьор на сцената, но пак трябваше да усещам тоя приятен дъх на театъра, тая лудост, която имаме ние – театъра. Та сетих се за пиесата и реших да я направя в Ловеч, защото тя е свързана със стоянието на обществото ни в момента. В България напоследък се усеща много силно лакомия, една безумна лакомия. В Ловеч няма много актьори и трябваше текстът да се съкрати доста и да се направи по-модерен. Някои неща ми стояха като старовремско театро. Но се оказа, че ловешките актьори усещат модерното. Всъщност модерното е старо, но е важно в него да има истина. И тук истината се получава.
– Към кого е насочено посланието на тази пиеса?
– Към всички нас. Ние си представяме, че сме добрите хора, но всъщност ние сме, като героите на пиесата. Хайде, не зли – хората са с много цветове и единият от тях е черното. Черното го има в много голяма степен в тази пиеса.
– Разкажете ни за живота си в Кирчево.
– От много време усещах, че трябва да се махна от София. Този град беше за мен енергия. Но тази енергия стана в един момент лоша за мен. Усетих се на равно място в развитието си, като актьор. Вярно, беше много високо ниво, но равно. Избягах от София и отидох да живея в Синеморец. Уж бях решил, че вече няма да работя в театър. Една година не работих и след това започнах в Бургаския театър и 6 години бях там. Но и там се получи едно ниво, което не беше добро за мен. Върнах се в София, направих една пиеса, получих ударчето и тогава разбрах, че не мога да живея в София вече. Намерих къщичката в Кирчево случайно, ей така. Не познавах никого от селото, нямах никакво усещане, че ще общувам с хората. Всъщност аз не общувам с тях много, защото не мога да го правя, както трябва и на тях не им интересно да общуват с мен. Там започнах да усещам аромата на природата. От време оно мечтаех да имам такава природа, да общувам с нея. Много обичах да пътувам, бях голям планинар. Много пътувахме с жена ми Райна – пеш, с коли, на автостоп. Но сега вече усещам, че трябва да бъда на земята. Именно в това село усещам, че съм на земята.
– В началото на 90-те години на миналия век Вие бяхте много активен в политиката. Сега подкрепихте протестите на студентите. Кога в България ще свърши това „времето разделно”?
– Няма да стане лесно, може би няма да изчезне докрай „времето разделно”. Обществото поначало си е разделено, не само в България. Обществата са разделени в религията, в политиката, в бизнеса, в любовта – все раздели и борби. В страната ни се усеща тази борба в икономически и в политически план. Например много хора продължават да си мечтаят за комунизма, а аз съм срещу комунизма – ние сме разделени. Няма как да се получи прегръдка и любов.
– Имат ли днешните протести духа на онези от преди 20 г.?
– Не, разликата е огромна. Ние знаехме, какво трябва да правим – да сменим цялата система. Докато тук нещата са други – те искат да направят нещо, но да не го правят с политически средства. Няма начин. Не може да се каже на правителството: „Хайде, вървете си от тук!”, а да няма политическа алтернатива. Уви, трябва да има партия. Няма как, партиите не могат да изчезнат въобще.
– В това време на боричкания в обществото, къде е мястото на театъра?
– Много добре се радвиват театрите в големите градове. За жалост, в малките градове изчезват. Може би, защото хората бягат от там. Няма вече нужда от този дъх на театър.